ИЗРОДЕНО КОСМОПОЛИТНО ИЛИ ЗДРАВО НАЦИОНАЛНО ИЗКУСТВО?

Реч, произнесена пред Конгреса на културните сдруже­ния през 1937 год.

 

        Към явленията, които придружават намиращия се зад нас културен упадък, принадлежи и ненормално умноже­ната литература върху изкуството. Този процес прилича твърде много на прилежното теоретично занимание на сла­би и прости хора с онази свобода, която те превъзнасят в песни и поетически фрази, но без да се опитват сериозно да я постигнат на дело.

        Те не само са убедени, че по този свой начин на дей­ствие, във всеки случай твърде платоничен, действително могат да служат или да бъдат полезни на свободата. Не, те намират в това едно вътрешно задоволство, което им е напълно достатъчно.

        Така те изживяват великолепния факт на една дейст­вителност само като сън, в който, обаче, се чувстват тол­кова по-добре, колкото повече могат да го възпяват. Те носят търпеливо робски окови, но говорят за красота на „свободата”. Те се държат покорно, но витийстват гръмо­гласно, с войнствени бойни викове, за героизъм, за мъже­ствена борба и за победа!

        Колкото повече, обаче, се задълбочават в тези свои ви­дения, толкова повече започват да мразят и да преследват всекиго, който, като е познал истината, им противопоставя констатацията, че свободата чисто и просто не е налице и че героите би трябвало тепърва да възкръснат, за да я из­воюват.

       Ние в Германия преживявахме в продължение на петнадесет години този вид политико-буржоазно самозадо­воляване и не малко страдахме от него! В продължение на петнадесет години те писаха и говориха за междуна­родно право, за равноправие, за човешки права изобщо и се държаха така, като че ли чрез техните приказки и писа­ния всичко това се осъществява, или поне се доказва него­вото съществуване. По този начин те се опитваха да изма­мят – съзнателно или несъзнателно – себе си и другите относно.суровата действителност.

        Горко на този, обаче, който се осмеляваше да противо­постави на тази фата моргана грубите факти! Затова и ни­кой не е мразил походната стъпка на националсоциалистическите дружини повече от ония, които непрестанно се интересуваха за „национална свобода” и говореха за „год­ност за военна служба”. Защото тяхната борба беше един хубав и, преди всичко, безопасен сън, докато целта на дру­гите можеше да бъде постигната само чрез тежки жертви. В техния свят достатъчно беше да се говори. За да влезе в другия свят, обаче, човек трябваше да действува!

        Оръжията на тези буржоазни певци на свободата бяха, в най-лошия случай, мастилото и писалката. От национал­социалиста, обаче, бяха изисквани хиляди лишения. Но от борбата на националсоциалистите дойде постепенно дей­ствителната свобода. Една свобода, която не е резултат на поетични наблюдения, а на тежки политически борби. Затова и нейните съставки не със съчинения или уводни статии, а исторически установени събития и, заедно с това, постижения. Естествено, обаче, по-трудно беше да се дой­де до един 16 март 1935 год., или да се завземе Рейнската област, отколкото във вестници или в литературни бро­шури да се занимават с теоретически съчинения върху ис­тинската същина на действителната свобода. Но, от гле­дище на историята, сигурно ще бъде взето под внимание само фактическото, т. е. исторически погледнато, от ре­шаващо значение не е политическото желание или теоре­тичното съзерцание, а политическото постижение, сиреч делото.

        И в областта на културния развой работата не стои иначе. Както политическото възстановяване можеше да дойде извън литературните разглеждания, само чрез позитивно творчество, така и културното възраждане не може да се изчерпи с уводни статии, критики върху изку­ството, наблюдения върху изкуството или монографии върху изкуството, а трябва да води към едно позитивно културно постижение. Какво щеше да прави цялата наша литература върху изкуството, ако миналите столетия, дори хилядолетия, не бяха й дали конкретно материални осно­ви за нейните теоретични размишления? Но как би мог­ло човечеството да говори в бъдеще за едно обогатяване на своя културен живот, щом като, вместо увеличаване на фактическите културни постижения, ще е настъпило само разширение на обема на литературните разсъждения или наблюдения?

        Затова човек не може да говори за културна политика ако под тази дума разбира само така нареченото духовно теоретично занимание с.ъ културни въпроси.

        Не! Задачата на една културна политика, точно как­то в областта на общата политика, се състои в ръковод­ството към нови, в този случай ,, културни постижения!

        Тези постижения, сиреч резултатите на действително творческата работа, ще бъдат след това събрани и по-късно, може би, още веднъж преценени, и ще могат в продуктивни времена да дават, на вероятно и тогава все повече размножаващите се литератори, необходимите нови теми за писане. Това обаче, в никой случай не би могло да стори така нареченото културно-политическо желание, защото то може да бъде преценено само в мо­мента, в който започва да се въплъщава в дело. Едва тога­ва то действува субстанциално и може, при известни об­стоятелства, да бъде смятано за възможно обогатяване културната съкровищница на един народ, или пък да бъде отхвърлено, като недостойно за нея.

        Затова и културната история на миналите векове е само регистриране на културни постижения, а не предаване на културни мнения или пък на никакво културно желание!

        Онова, което е било мислено, говорено и писано на този свят, може само дотолкова да претендира за своя само­стоятелна цена, доколкото самото то, като чисто духовна работа, представлява принос към общата наличност на ду­ховни, а, заедно с това, строго погледнато, и на научни по­знания. Културата на народите, обаче, и без това се обуславя твърде много от фактически постижения, така че духовни разсъждения не биха могли да минават, напри­мер, за заместители на липсващи културни творения в областта, да речем, на музиката, литературата или на приложните изкуства.

        Впрочем, не е възможно да бъде точно изразено с думи или описания окова, което се удава, например, на човеш­кия глас да изрази в песен, или което се удава изобщо на музиката. Защото и музиката е един език на народите. Тях­ното съдържание и техните изразни възможности са също тъй своеобразни, както и незаменими. Точно музиката пре­дава със своите средства възприятия, които не биха могли да бъдат нито разказани, нито описани със същото дъл­боко проникновение! Колко по-чудна е, обаче, изразената възможност на този език, това може да се разбере по труд­ността на изучаването и разбирането на музиката.

        Ако на нормалните, повече технически изразни средст­ва на словото и на писмеността, все пак може да се удаде да хвърлят между цели народи мостовете на едно всеобщо научно разбирателство, те се оказват, в сравнение с му­зиката, почти напълно негодни като средство за тълкува­не на много душевни вълнения и възприятия. Затова и най-висшите музикални творения са всеобщо разбираеми само за един малък кръг от нации и, специално, само за ония избрани между тези народи, които, благодарение на своя еднакъв произход, макар и криещ се в най-древното минало, притежават все още една обща антена за въз­приемането на тези най-изтънчени излъчвания на душев­ните възприятия.

        Наистина, високото постижение в изкуството е най-рядката благословена проява на една вътрешна склонност или на една особена способност, с които е надарен един народ, и затова то е и най-красноречивото доказателство за едно по-високо предназначение, дадено на един народ още в люлката му. Защото времето не може да роди никакво произведение на изкуството, а хората го създават, благо­дарение на това вътрешно предназначение, и то така, как­то го виждат или чувстват, или както ухото им го въз­приема.

        Така например, към първите човешки стремежи в об­ластта на изкуството спада опитът да бъде предадено в образ и по форма собственото Аз, сиреч тялото на човека.

        Още дълго време преди словото да е било намерило изразните възможности за обхващане в думи образа на най-висшето земно същество, творчески надареният човек се е опитвал, чрез рисуване, да запази и да предаде по-на-татък впечатлението от общия образ на себе си и на свои­те околни.

        Но тук ние виждаме колко малко общо имат способно­стите в областта на изкуството, с даденото фактическо състояние на хората сами по себе си, и колко много тези способности са специална дарба на малцина способни на­роди и на техните особено надарени синове.

        Защото всяко същество на тая земя трябва, или би тряб­вало, да чувствува само себе си като съвършено. Но дори и между човешките раси, само на малко от тях е дадено да намерят подходящ художествен израз за това свое теле­сно съвършенство. Не защото гъркът е бил красив, на него се е удало да представи в картини и в пластика своето кра­сиво тяло, а защото на гърка е било дадено да чувствува тази красота, сиреч съзнателно да я опознае, и след това да я изобрази. Само на това трябва да се отдадат майстор­ските произведения на античното изкуство. Има, без съмнение, негърски племена с един просто класически хубав, хармоничен строеж на тялото, но, въпреки това, на тях липсва висшата способност да ни възпроизведат в кар­тина, макар и само приблизително, своето собствено Аз. Затова, колкото и красиви да са били някои народи, сиреч колкото целесъобразно да са били оформени в своето те­лосложение, от решаващо значение е било, все пак, това -дали им е била дадена онази дарба, която им е потребна, за да опознаят съзнателно своята красота и да я възпроиз­ведат съобразно с това. Повечето, обаче, не са опознали нито благородството на своята собствена фигура, нито формите на околния свят, нито пък им се е удало в смисъ­ла на едно творческо виждане, да намерят необходимата сила за едно възсъздаване на тия впечатления.

        Това прави да проличи най-силно голямата благодат, която е дадена на народите с артистични способности. Обстоятелството, обаче, че това изкуство е дадено само на отделни раси, в един най-висш смисъл, а не и на мно­зинството, може само да засили значението на неговата стойност. Защото така срещу една голяма маса културно слаби народи – понеже са в творческо отношение безплод­ни – стоят няколко други народи, които от най-древно минало са свързвали познанието на изкуството със способността за художествено творчество.

        Но не само културните народи са в малцинство по от­ношение на културно неспособните, ами и между самите тези народи има пак само няколко отделни, които, като благословени избраници, са получили от Провидението ин­туитивната творческа сила за запомняне и възпроизвеж­дане на миналото.

        Както във всички области на живота винаги отделни хора са откриватели на нови познания и извършители на нови постижения, така е и в областта на културата. Лю­бов и страдание може да сближават или да разделят двата пола в милиони същества, но, може би, само на едното ще се удаде да почувствува по-съзнателно закономерно офор­мената сила на красотата на мъжа и на жената и, с водена от едно по-висше ръководство ръка, да възпроизведе нейните душевни проблеми, така правилно да ги възпро­изведе, че по сетнешни поколения – запознати, напри­мер, благодарение на създадените между това анатомически познания, със строежа на това тяло – могат само да се удивляват на чудото на една статуя, която, създадена пре­ди две хиляди и петстотин години, дори в научно отно­шение не може да бъде надмината от никой анатом на днешното време.

        Но това важи не само за възпроизвеждането на човеш­кото тяло или на останалия видим свят. Не, много по-сил­но се проявява тази благословена сила на отделното твор­ческо същество в областта на музиката и в областта на строителното изкуство. Материалите, които служат като материи за строителното изкуство, се намират почти на­вред. Те се намират и са се намирали почти еднакво на разположение на всички народи, по вечните пътища на странствуванията на човечеството. Също и естествените нужди, поне до известна степен, са били дадени природосъобразно, еднакво за всички раси.

        И въпреки това, колко различни са разрешенията! Кол­ко малко народи са осъзнали някога намиращите се в тези материали възможности за подобряване на тяхното соб­ствено съществувание и колко различно е било това осъзнаване!

        Или – какво разстояние има между най-висшите музи­кални постижения на едно първобитно негърско племе и Деветата симфония или „Тристан”!

        Какво неизмеримо голямо разстояние има между ве­личавите, блестящи строежи на културно издигнатите ан­тични народи, от преди две хиляди и петстотин и три хи­ляди години, и жалките къщурки на многобройни раси, които, при това, живеят в тях и в днешни дни!

        Къде е останало тук времето като творчески фактор? Това са благословени от Бога отделни народи, чиито спо­собности са също тъй извън времето, както е и неспособ­ността на другите.

        Но, когато ние съзнателно противопоставяме тези кул­турно творчески раси на другите, правим това, за да мо­жем, по този начин, от противоположностите между по­стиженията да извлечем една мярка. Защото само благо­дарение на противоположностите ние придобиваме позна­ние за великото и нищожното, за светлото и мрачното. В страхливците се крие причината за достойното оценяване на героите. По глупавите се измерва степента на мъдрост­та. Мързелът ни учи да ценим правилно значението на трудолюбието. Хаосът ни показва благодатта на реда, а над варварството се издига щастието на една човешка кул­тура.

        Затова културните народи са били винаги противопо­ложност на некултурните нации точно тъй, както у сами­те тях пък човекът на изкуството е сам всред масата от равнодушни към изкуството или изобщо неразбиращи из­куството хора. Причините за това, обаче, се крият в след­ното – геният се различава от масата по това, че той винаги предугажда несъзнателно истини, които едвам по-късно идват в съзнанието на обществото.

        Може да се случи също така, щото духовната светкави­ца на отделния човек веднага, още в момента на проглася­ването на новооткритата истина, да се стори на едно об­щество като нещо напълно сигурно. Колкото повече, оба­че, геният изпреварва в мислите и творенията си своето време, толкова по-трудно е да бъде разбран. Затова, на първо време, броят на покорените от неговото познание или от неговото творчество хора е винаги малък, и тежко и горко, ако неподвижност и равнодушие, съчетани със себичност, издигнат изкуствена преграда срещу него и не­говите творения! Тогава е възможно да изтекат много сто­летия, преди човечеството да може да последва такъв еди­ничен щурмовак. Най-висшите творения на гения в област­та на изкуството, обаче, понеже техните корени се нами­рат често пъти само у един народ те могат, общо взето, да бъдат заслужено преценени само от еднаква общност. Чрез едно такова ново постижение, тя изведнъж се събужда от дълбокия сън на безсъзнателното и преживява една самопонятност, във формата на едно вече осъзнато познание.

        Но както всеки гений е предтеча по пътя към позна­нието на нещо действително, същото важи и за наистина големия човек на изкуството. Античният ваятел, който е дал форма на човешкото тяло в чудна красота, е дал на целия свят, независимо от всякакво описание, една пред­става за онова, което се оказва правилно, сиреч действи­телно – според едни по-късно появили се изследвания на така наречените точни науки. Тази действителност обаче, е равнозначна на най-висша целесъобразност.

        Още 2 500 години преди нас този каменоделец, наблю­давайки околния свят, е прозрял човешкото тяло така, че днес трябва да се признае, според всички познания на нашите анатомични изследвания, че това тяло е изобразе­но, в най-висшия смисъл на думата, природосъобразно. Тук, обаче, се крие смисълът на онова, което ние означа­ваме с думата „изкуство”, именно способността при гле­дане и при изобразяване да схванем една действителност на времето – сиреч, като изпреварим настоящето – и да я възпроизведем с най-подходящите за това средства. До­като обикновеният учен възприема намерени познания и като прави, може би, предпазливо, една крачка по-на-татък, извежда от себе си едно ново познание и го приба­вя към вече наличните, човекът на изкуството прескача често пъти с хилядолетия познанията на своите съвремен­ници, по време и обхват. Статични закони биват възпри­емани съзнателно от човека едвам две хиляди и три хи­ляди години по-късно, напълно по пътя на познанието, и утвърждават строителни форми, които, навремето, изхож­дащи от интуитивната способност на един човек да предугажда, още тогава еж “намерили своето въплъщение като произведения на изкуството. Следователно, онова, което още преди хилядолетия е било подарено като изкуство на хората от един определен народ, или на членовете на едно семейство от народи, намира сега своето потвърждение, в смисъл на съгласуване с природно необходимите или дадени конструкции, които са предизвиквали човешкото удивление просто чрез своята красота и които микро­скопът сега открива като строителни елементи на опре­делени тела.

        Може би, един ден музиката, със своите звуци, по пътя на трептенията, ще доведе до закономерни числени обра­зи, които ще разрешат загадката на дълбокото душевно въздействие на тази сила. Човекът на изкуството обаче, който със своите звуци е възсъздавал или сгромолясвал един свят, не е изчислявал като математик никакви треп­тения, а, благодарение на едно благословено от Бога предугаждане, интуитивно е намерил своите акорди и хармонии, които покъртват милиони хора като най-висше изкуство, без тия хора да могат да си дадат ясно сметка за последното „защо”.

        Също и в този смисъл благословеният от Бога човек на изкуството е пионер по пътя на човека към често пъти най дълбоки точни познания, без да съзнава по-сетнешни­те реални доказателства или основания за правотата на своите предчувствия. Защото той изпреварва, може би, най-много хората!

        И затова неговото постижение трябва да бъде чествано като действително дело на изкуството, като най-висше по­стижение на неговия народ. Така, обаче, това принадлежи и към най-ценните части на наследственото притежание на една нация.

        Каквито материални блага и да придобиват народите в частност, това няма никакво значение, в сравнение с цен­ностите на истинските културни постижения. Само лише­ният от мисли дребен еснафин не може да проумее огром­ното значение на този факт. Но ако бихме рекли да пре­махнем от общото национално богатство на нашите наро­ди всичко онова, което, като културно постижение, на първо време не изглежда да служи на никаква практична цел, тогава с един замах образът на нашия цветущ съвме­стен живот би се обърнал в пустиня. Защото всяко пости­жение в областта на изкуството на първо време не е имало практическо значение за съществуването на отделния човек. Но затова пък е било една от ония допълнителни ценности, които единствено са могли да извадят оконча­телно човека от областта на животинското. Ако днес, чрез някаква магическа сила, би било отстранено от нашата собствена страна всичко онова, което ограниченият хори­зонт на нормалния гражданин на земята смята за необхо­димо или за изкуство, което не дава хляб, тогава нашите градове изведнъж ще се сгромолясат. Черкви, катедрали, великолепните постройки на нашия царедворски и буржо­азен живот, музеи и театри, всички те биха изчезнали също тъй, както и последният стълб на уличното осветление или стените на нашите жилища, стъклата на нашите прозор­ци и всека картина от стената.

        С една дума, на мястото на нашия богат и красив дне­шен свят би дошло нищото! И, може би, едва тогава човек би разбрал дълбокия смисъл на думите, че човекът не може да живее само от хляб. Затова не бива нито мислено, нито фактически да отстраняваме човека на изкуството от раз­воя на своя народ, или неговите художествени произведе­ния – от нещата, които са собственост на нацията!

        Но когато един учен говори за „национално богатство­то”, тогава трябва да ни бъде ясно, че това национално богатство, като не държим сметка за наличните творчес­ки сили на един народ, е края на краищата, се състои в 95 на сто от неговите културни постижения и едва ли в 5 на сто от неговите така наречени материални ценности.

        Но колкото и високо да сме длъжни да ценим култур­ното богатство на един народ като нещо цяло, все пак, както в всяка друга област, трябва да бъде предприемано едно постоянно променяне, респективно заменяне и допъл­ване на отделните обекти и работи. Разбира се, има чо­вешки постижения, които с право могат да бъдат призна­ти за „безсмъртни”, обаче те са произведения на творчес­ката сила на съвсем малцина, на отделни хора, пръснати в хилядолетията.

        Но когато техните постижения проникват със своето значение в по-голямата част на народа, те обикновено въздействуват, преди всичко, на по-надарените души, като ги подтикват към подражание. Така, към всяка от голе­мите звезди върху небето на изкуството се прикачват, подобно опашката на някоя комета, по-голям или по-малък брой спътници или последователи, които, вдъхновявани от делото на големите, се мъчат и те, от своя страна, да продължат да работят в същата посока. Това, само по себе си, не е нито неприлично, нито вредно.

        Защото винаги е голямо заблуждение да се мисли, че гениите биха могли да започнат да падат един ден по де­сятки хиляди наведнаж от небето. Те са били винаги са­мотни и ще останат вечно самотни. Но понеже е така, то и броят на техните творби ще се движи винаги в тесни рамки. Поради това, обаче, и кръгът на ония, които ще бъдат пряко ощастливени, например, от творенията на изо­бразителното изкуство, ще бъде също така винаги малък. Техните съратници, което ще рече всъщност само подражатели, се грижат за това, щото поне един отблясък от еднократните творения да падне върху по голям брой хора.

        Но, както при кометата светлостта на опашката се из­губва постепенно, успоредно с нейното разширение, за да премине накрай в общия мрак, така и последователите на гения, успоредно с увеличаващото се разстояние от него и с нарастването на тяхната численост, стават само слаби отражения на своя господар и майстор. Обаче те помагат за задоволяване нуждите и на широките народни маси за изкуство и за притежаване произведения на изкуството.

        Така, предимно чрез тяхната дейност, постепенно се на­трупва едно богатство от произведения на изкуството, ко­ето, разбира се, само рядко може да бъде мерено с марка­та, дадена от първообраза. Но, въпреки това, такива рабо­ти обикновено не са лоши. Напротив, като резултат на един честен стремеж, към подражание на добър първообраз, те са хиляди пъти по-добри от лъжовността на едно така на­речено ново изкуство, чието единствено оправдание се състои именно в това, че такива неща до сега изобщо не е имало, но което няма на челото си белега на гениалното. Обаче, тази повече или по-малко солидна художествена покъщнина на една нация постепенно ще стане, поради все по-големия брой на подражателите и последователите, толкова обширна, че поне една част от по-малко значи­телните работи ще требва неизбежно да бъде отхвърлена, особено когато се удаде на една епоха, по пътя на механи­ческата репродукция, да постави на местото на лошите подражания или нови творения, добри копия от по­добрите първообрази.

        Освен това, понеже в течение на столетията сигурно ще се появят нови гении, които от своя страна също ще намерят подражатели. В това отношение ще става един непрекъснат процес на изтласкване на личното притежа­ние от произведения на изкуството, от нови произведения, които ще бъдат създадени. По този начин, обаче, вече се повдига въпросът за преценката на самото произведение на изкуството.

        Този въпрос намира своя естествен отговор, за всеки отделен случай, чрез проявяването на онова, което е види­мо преимуществено, сиреч по-добро. Защото това по-доб­ро нещо, макар често пъти и след най-тежки борби с те­чение на времето, все пак постепенно ще си пробие път и ще изтика точно толкова от съществуващото по-рано про­странство и внимание, колкото е потребно на самото него за утвърждаване на собственото му съществувание.

        Но този въпрос е много по-мъчно да се разреши тога­ва, когато художественото имущество на нацията е заст­рашено от нахлуването на една нова вълна от произведе­ния на изкуството, която не се явява света и оправдана поради собствената си художествена стойност, а по-скоро поради пристъпа на една в най-дълбоката си същност гру­ба, не художествена продукция, която се лансира, пропа­гандира и насърчава поради общо-светогледни или по­литически съображения. Такъв беше случаят в нашите днешни времена.

        С всичките въпросни творения, изкалъпени от нашето така наречено „модерно изкуство”, нито пет на сто не биха могли да завоюват каквото и да било място в художе­ственото имущество на германския народ, ако не биха били препоръчвани на общественото мнение, дори налагани, от една пропаганда, която няма абсолютно никаква връзка с самото изкуство, а е политически-светогледно ориенти­рана, или е провеждана от политически фактори с подоб­ни разбирания.

        Колко дълбоко е отвращението на народа от такова едно „обогатяване” на неговото изкуство чрез такива про­дукти, могат да разберат всички от впечатлението, което оставя у посетителите разглеждането на изложбата „Из­вратено изкуство” в Мюнхен.

        Все пак, въпреки това, на една умела, дори изпечена еврейска културна пропаганда се удаде да наложи с брътве­жите си тези творения, ако не на здравия отделен човек, поне на неговите така наречени „призвани художествени повереници”, да ги промъкне в нашите галерии и по този начин, в края на краищата, все пак да ги натрапи на гер­манския народ.

        Тук не може да се говори за един естествен процес на изтикване на остарели и, следователно, повече или по-мал­ко бледнеещи произведения на изкуството, чрез блестящи нови работи, а за едно изнасилване на художественото чув­ство и на националното художествено наследство, от стра­на на известен брой измамници, които, явявайки се като масово явление, с дръзко чело твърдяха за себе си, че пред­ставляват творческия тип на едно ново, „модерно” изку­ство.

        Доколко е успяло това дръзко нападение над нашата култура и над нашето национално художествено наслед­ство, всички вие можете да видите. По откупките, които са правени с държавни пари или с други средства от обще­ствен характер.

        Да се очисти сега националното културно имущество от тия произведения, това е свещен дълг на едно полити­ческо ръководство, което сме та само за себе си, че се на­мира в най-рязко противоречие с ония декадентски сили, които са натрапили на германския народ тия творения!

        От тук за нас произлиза наложителната необходимост да подлагаме твърде често на критическа преценка стой­ността на художествените произведения.

        Като говорим сега за стойността на художествените произведения, нека вземем в съображение първо факта, че най-големите художествени постижения на човечест­вото са изпреварвали своето време, което ще рече, че по време на своето създаване те са били гледани от голя­мата маса на гражданите най-вече като нещо ново и повечето пъти са били веднага разбирани само от една ограничена част, а след това -е требвало да си извоюват постепенно всеобщото признание.

        Дори белег на най-висше художествено постижение е точно това, че чрез такива произведения е правена една крачка напред в несъзнателното познание на фактичното, докато останалият свят е можел да следва по този пътя едвам постепенно.

        Правото за изтикване на съществуващи постижения в изкуството може да бъде признато, обаче, само на такива нови произведения, които въплъщават в себе си една по-голяма истина и по този начин отново ще изпреварят об­щото познание и разбирането на тяхното време.

        Във всеки случай, в това отношение има понякога и едно ретроспективно изкуство, само че то има само дотолкова право на съществуване, доколкото в него се проявява отново едно вече изгубено расово осъзнаване. Когато, в течение на развоя на едно изкуство, художественото про­изведение е изгубило вътрешното съотношение към собствената си кръв следователно и към собствената ра­сова стойност и към собственото расово чувство, поради някои чужди, не народностни влияния, то може чрез възстановяване на тази първопричина връзка, да настъпи подновяване на художествените постижения.

        Тогава се създава връзка с творенията на една минала епоха, та оттам да се потърси отново правият път напред.

        Без това, обаче, всеки развой на изкуството в обрат­на посока е погрешен развой. Защото той отвежда култур­ните постижения в една епоха на най-далечното минало, дори и ако това минало, в своя тогавашен уровен да е ед­накво с уровена на незначителни раси на настоящето. Твърде е възможно, следователно, „примитивното изку­ство” на днешно време или, по-добре казано, изкуството на така наречените примитивисти, в което ние можем да съзрем само карикатури, каквито и днес още фабрику­ват разни негърски племена, да е идентично с много от­давнашни творения на изкуството на нашия собствен народ. Това е не само вероятно, но даже и сигурно.

        Защото нивото на тези рисунки отговаря, както казах вече веднъж, на рисуването не само на пет, шест или се­демгодишни деца, но и на средното ниво на най-добрите постижения, които може да е имал нашият собствен на­род преди двадесет, тридесет или, може би, дори петдесет хиляди години.

        Смисълът на едно почистване на нашите културни на­личности не може да бъде този – постижения на едно на­преднало време да бъдат замествани с отдавна надминати работи на една твърде далечна епоха, а още по-малко да бъдат изтиквани от тях. Затова, при преценката на едно произведение на изкуството, върховният принцип винаги трябва да бъде този – че по времето на своето появяване това произведение на изкуството трябва да означава на­предък, а не връщане назад.

        Затова аз мога спокойно да призная за художествено произведение една сама по себе си примитивна работа, ко­ято е създадена преди две хиляди години, но веднага тряб­ва да отхвърля същата тази работа, когато един днешен, така наречен, човек на изкуството иска да я натрапи на съвременниците си като израз на нашето време.

        Аз виждам една особена опасност в думата „художествено” или „културно” съзнание. Художествено или култур­но съзнание не може да означава стремеж назад към по­стиженията на отминати векове, а би могло да означава само отново намиране на, може би, още по-рано изгубе­ния път на едно собствено, обусловено от расата и кръвта, а следователно и естествено, развитие на изкуството и на културата.

        При това, обаче, требва да се разбере, че истинският човек на изкуството никога не си е налагал съзнателно едно така наречено „стилистично” ограничаване при офор­мяването на една художествена воля, а че това изглежда да е било така схващано едвам в очите на следващите по­томства. Архаичното произведение на изкуството не е про­дукт на една тогавашна определена стилна воля, а е резул­тат на тогавашното най-високо постижение, следовател­но, е последният израз на тогавашното виждане и на възможността това виждане да бъде превърнато в худо­жествена материална форма. Затова това, означавано от нас като архаично, изкуство беше едно време най-висшата истинност, към която се стремяхме, обаче неговото гру­бо повторение в днешни дни е една във висша степен не художествена лъжа.

        Но когато резултатите на най-високата художествена одареност са далечно предчувствие за действителността на бъдещето и дават образ на това предчувствие, тогава бързото изпреварване на обшия вкус винаги е дело само па най-редки художествени явления, т. е. най-висшата ху­дожествена одареност се отличава винаги чрез крайно усамотение.

        Затова едно истински епохално ново постижение в из­куството винаги ще бъде Само дело на един отделен, на­дарен човек, който ще живее духовно в бъдещето далеч от останалото човечество, и никога няма да бъде резултат на едно общо средно колективно постижение.

        Трябва предварително да се знае, че между най-голе­мия гений и най високата численост има едно вечно про­тиворечие. Геният е единичната личност, а масата остава само онова, което е средно. В това се крие, обаче, най-силното доказателство за безсмислието на нашето така наречено „модерно изкуство”, защото то съзнателно се опитва да замени голямото постижение на гения с едно, така наречено, „масово постижение”\ Това ще рече, сле­дователно, че пред народа излиза не едно блестящо даро­вание, за да му подари новото произведение на изкуство­то, а че безброй кър-пачи фабрикуват най-долнокачестве­ни творби и започват да си служат с количеството срещу редкостта на действително вечното изкуство!

        Така нареченото „модерно изкуство” показва, следова­телно, като свой коз една обща групова работа. Затова, обаче, то не е нито модерно, нито пък изобщо е изкуство. Защото би могло, най-сетне, да има един нов и, поради това, нека речем, модерен човек на изкуството, но не може да има едно изкуство от випуска 1937 или 1940 година.

        На геният, обаче, който ощастливява света с едно дей­ствително ново културно творение, познанието на съще­ствуващите художествени ценности по отношение на тех­ния вид и техника, лежи, като самопонятна предпостав­ка, дълбоко в кръвта му, в разума му и в неговата подго­товка. Той владее напълно вече съществуващата техни­ка и, като се крепи върху нея, оформява новото произ­ведение на изкуството, което, ако е изпреварило разбира­нията на съвременниците, възможно е да добие всеобщо­то одобрение едвам след няколко десетилетия или дори столетия.

        Онзи човек на изкуството, който действително е при­зован за най-високи постижения и е творчески надарен, дълбоко овладява, по смисъл и техника, създаденото до негово време и оттам нататък развива своето собствено творчество.

        Тези творчески надарени хора са само изключения. Но само те обогатяват истинската културна съкровищница на човечеството. Заедно с това, обаче, те са и най-толерантните почитатели на постиженията на миналото! У тях живее непоколебимата вяра в стойността на тяхно­то собствено творчество. Затова те не страдат от страха, че ще бъдат засенчени от миналото. Напротив, те се рад­ват, че могат да наредят своето творчество в тази излож­ба от постижения на минали и настоящи величия, и са убедени, че чрез своята собствена работа ще си извою­ват едно почетно место в тази галерия на безсмъртни пред­ци.

        Техните последователи и подражатели обикновено по-мъчно обръщат внимание върху себе си и едвам тогава започва борбата между техните творения, които са само средни постижения, и подобни творения на миналото. И в това отношение правилото е, че от домовете и от па­метта на хората бавно ще изчезнат по-дребните творения, но само за да сторят временно място за новите творения.

        Само действително великите творения остават винаги запазени и са сигурни в едно трайно зачитане. Те не стра­дат и от величината на тяхната численост!

        При оценяването на едно художествено произведение, отнапред ще трябва да се вземе под внимание задачата, която е била поставена или се е мяркала пред съзнанието на художника, както и материалът, който е бил на негово разположение.

        И в това отношение всяко произведение на изкуството се определя и обуславя от много явления на своя околен свят. Човекът на изкуството не живее в празното прост­ранство – това обаче, правят много често неговите крити­кари! Той не само твори, а и сам бива движен. Още сама­та причина за създаването на художественото произведе­ние – поръчката – често пъти е от решаващо значение за резултата. Схващанията на съвременниците, исторически познания, културно-исторически знания – всичко това също помага за създаването на едно творение.

        Невъзможно е да бъде отхвърлена картината на един майстор от XVII столетие, само защото, поради неговото ограничено културно-историческо познание за римския живот, са допуснати множество стилови несъобразности, които ние знаем днес и които нашето око забелязва. В такъв случай, ние трябва да пристъпим към произведението на изкуството, изхождайки от едно по-високо гледище. Съществува един респект не само пред национално- ч материалните съкровища на един народ, но и пред културните съкровища изобщо. И този респект трябва да бъде проявявай даже и тогава, когато някои схващания на настоящето не се съгласуват вече с миналото, което обусла­вя художественото произведение или което е представено чрез самото произведение.

        Преди всичко – всяко мощно произведение на изкуст­вото носи в себе си своята собствена стойност. То не може да бъде мерено с друга мярка.

        Невъзможно е през 1940 год., като изхождаме от едно оп­ределено политическо или светогледно становище, да си изработим една мярка, която след това да прилагаме към светогледното съдържание на художествените произведе­ния от минали времена и, било да утвърждаваме, било да отхвърляме тези произведения. Както не е възможно да признаваме или да осъждаме своите предци, съобразно с техните особени становища към проблемите на тогаваш­ното време, също така не е възможно да не искаме да при­знаем едно произведение на изкуството просто затова, за­щото предаденият или представеният в него идеал на то­гавашното време, не задоволява вече нашите днешни схва­щания или, може би, дори им противоречи.

        Понеже в много случаи творящото изкуство трябва да се обръща към събитията на своето време, би трябвало винаги, когато един следващ период дойде до нови схва­щания, да бъде премахвано общото, художествено по­стижение на предхождащата епоха. Невъзможно е, обаче, да отречем античното изкуство, например затова, защото е било езическо, а между това е дошъл един християнски свят.

        Също тъй е невъзможно да бъде отхвърлено едно хри­стиянско изкуство, защото между това, някои хора и по отношение на него не са в пълно съгласие! Не е право де бъде прилагана, по отношение на големите културни тво­рения на мощни герои на изкуството, мярката на господствуващите в момента схващания, които често пъти а твърде много обусловени от времето.

        Само едно същество, което няма никакви художествени заложби, може да прибегне до такова невъзможно отнасяне. Но не е само това – една такава постъпка означа­ва още и липса на почит към нашето велико минало, а, освен това, и една историческа ограниченост. Само, един човек, без никакъв респект към националното ще осъди Моцартовата „Вълшебна флейта”, защото в текста си тя, може би, стои в_противоречие, с неговия светоглед. Също така, само един несправедлив човек може да отрече Ри­хард Вагнеровия „Пръстен”, защото не отговаря на хрис­тиянските схващания, или Вагнеровите „Танхойзер”, „Лоенгрин” и „Парцифал”, защото те пък изглежда да не са издържани, съобразно с някои други познания. Великото произведение на изкуството носи в себе си една абсолют­на стойност.

        Тази стойност не се измерва с мащаба на едно схваща­не, което е повече или по-малко обусловено от времето и съвсем, „не засяга произведението на изкуството като та­кова.”

        Впрочем, ако всяко поколение би претендирало за себе си да има правото просто да изкоренява произведенията на изкуството от тяхното политическо светогледно или ре­лигиозно минало, тогава всека политическа промяна би означавала бързото унищожаване на всяка култура, която е израствала в друга политическа обстановка. Това е, оба­че, също тъй безсмислено, както безсмислено би било при едно националсоциалистическо стопанско схващане да бъдат унищожени всички материални ценности, които са били създадени и натрупани в течение на вековете, когато са господствували не националсоциалистически идеи.

        Изкуството не може да бъде оборено чрез литература, чрез речи или писания, а само чрез по-добри постижения. Музиката може да бъде оборена само чрез музика, поети­ческото изкуство – само чрез поетическо изкуство, строи­телното изкуство – само чрез строително изкуство, танцът – само чрез танц, скулптурата – само чрез скулптура, но никога чрез литературни разсъждения!

        Защото, ако това би било възможно, тогава човек би могъл просто да изтръгне из съкровищницата на един на­род постиженията на изкуството, без да бъдат те заместе­ни с други. В действителност, обаче, това не би значило нищо друго, освен постепенно да бъде разрушена култур­ната съкровищница на един народ и на нейно място да остане празно пространство.

        Дори наглед най-отживелите културни творения не мо­гат да бъдат премахнати от една настъпила след тях пус­тота, която, в краен случай, може да бъде изпълнена още с брътвежите на литературни писачи. Те могат да бъдат повалени и заменени само чрез нови, и то по-добри творе­ния.

        Затова, при всяко преценяване на изкуството, върховно повеление е задължението да се спазва най-голяма толе­рантност по отношение на истински великите културни творения на миналото. Едно велико време ще може да си позволи да се отнася към работата на предците, както по­литически, така и културно, с онази почит, с която то са­мото желае да бъде почитан един ден от потомците него­вият век. Нещо повече, то ще се помъчи да противопоста­ви на своите собствени постижения, за сравнение, пости­женията на миналото и, след това, ще предостави на по­томците да направят своята преценка и, ако е необходи­мо, да направят потребния в такъв случай избор. Това ще бъде най-гордият белег на едно наистина велико творчес­ко време. И то ще бъде съдено един ден не по онова, което е разрушило, а по това, което самото то е изградило и създало!

        Нека всеки отделен човек, в такова едно време, си спом­ни, че само гениите творят по-голямо, по-добро, по-ново нещо, и че печалното проклятие на Херостратовците е да събарят и да горят старото. Затова, когато днес говорим за преценка на изкуството, ние искаме, с една дума казано да разбираме под тази преценка на изкуството страхопочитателния респект пред всички искрени, големи пости­жения на нашето минало.

        Най-добра преценка, обаче, можем да направим чрез върховни собствени усилия. Всички ние съзнаваме, че не е достатъчно само да запазим наличното, но че е необхо­димо и нашето време да даде един горд принос към това велико, към нашето национално културно имущество. Не е случайно, гдето в живота на народите времената на по­етите п певците не винаги съвпадат с епохите на големи политически движения, на борби, конто решават съдби­ните на света.

        Не само че на поета и певеца трябва да бъде даден най-първо историческият повод, който ще го вдъхнови за едно по-късно възвеличаване на действието или на личността. Не! Онова, което въодушевява творческата сила на чове­ка на изкуството, може, в динамични времена, твърде лес­но да изпълни и самия него с подбуждаща към действие енергия. Не винаги певецът носи в едната си ръка меча, а в другата – лирата. Твърде често, в години пълни с устрем и подем, хората с гореща кръв попадат в пътя на героите, докато иначе сигурно бяха останали в пътя на музите. Може би, най-висшата поетическа творческа сила е само една форма, в която се изживява живота на едно вече да­дено жарко сърце, което иначе би увлякло със себе си и самия човек в борбата на живота.

        Следователно, ако през последните години и десетиле­тия изглежда да е настъпило едно обедняване откъм голе­ми поетически и музикални сили, тогава, редом с други причини, сигурно ще е от решаващо значение още и тази, че твърде много хора, които в своята душа са. артистично надарени, днес правят историята, вместо да я описват, сиреч сами са си избрали живота на герои, вместо да възпя­ват героите.

        А пламенният дух на нашата младеж намира, от повече от четвърт столетие насам, достатъчно други възможнос­ти, за да се изживее, вместо възможностите на само пресъздаващото поетично преизобилие или на му­зикалното творчество.

        Кой знае колко благословени от Бога хора на изкуство­то може да са се намирали между ония два милиона души, които, отчасти като младежи-доброволци, с песни на уста, и в смъртта си доказаха своето призвание за едно наисти­на артистично геройство! Но тогава Националсоциалистическото движение привлече тъй силно към себе си без­брой хора, че те забравиха не само професията и поло­жението си, но и жената си и децата си, за да се борят в редицата на новата общност за повдигането на своя на­род.

        Който се освобождава така от последните връзки с обик­новения буржоазен околен свят, той може много лесно да се отрече и от едно художествено изживяване на своето силно Аз, без да е необходимо непременно да съзнава това. След свършването на тази борба със световно историчес­ко значение, наличният силен напън на живота у някои млади мечтатели от само себе си ще потърси и ще намери отново един друг път за проява.

        Но не изключително на това понятно обвързване на смели и млади хора към делото, което е по-привлекател­но, трябва да се припише фактът, че през последните де­сетилетия изглежда да е настъпила една почти тревожна липса на художествени качества. Защото това намалява­не можеше да се забележи още преди войната, макар че всред буржоазния свят преди 1914 год. имаше възможност да се намерят само много малки следи от героизъм.

        Причината за още тогава проявяващата се липса на художествена и особено на творческа оригиналност се кри­еше по-малко в липсата на такива явления сами по себе си, отколкото в събития, които отчасти възпре­пятствуваха тяхното проявяват, отчасти го премълча­ваха за околния свят. Проклятието на така нареченото „модерно занимание „ с изкуството, което пропаганди­раха и вършеха литераторите, беше това, че точно чрез него, или се сплашваше, или се задушаваше всяка дейст­вително ценна нова сила.

        Защото, както се подчерта вече, геният е винаги само едно изключение и, следователно, изолирано явление. Като такова, той винаги ще трябва да се издигне над известно солидно средно ниво на общи постижения. Затова неговата собствена предпоставка остава именно запазването на това здраво общо средно ниво като база и като почва.

        Най-висшата оригиналност, обаче, е присъща само на малцина особено белязани хора. Затова и няма изкуство, което да произвежда върху подвижната лента все по-нови и по оригинални работи, а има само едно общопризнато солидно средно ниво, над което, след това, се издигат оригиналните творци.

        Но те не правят това, за да изгаснат един ден безследно като самотни светила, а го правят като факлоносци, за да покажат и да улеснят за другите пътя на изкачването към тяхната собствена височина. По този начин, без сам да же­лае това, големият човек на изкуството почти винаги ще бъде майстор на една школа. Колко дребни могат да бъдат често пъти различията между него и неговите най-надарени последователи, това ние можем да познаем по трудността да установим, допълнително и с положителност, произхода на такива работи. Колко често, дори най-грижливото проучване е принудено да допусне възможността, щото произведението да произхожда как­то от майстора, така и от неговата школа, сиреч от опло­дената от него среда. Пък и къде би отишло човечество­то, ако неговите просветени духове не биха намерили ни­какви подражатели, а само почитатели?

        Нямаше да има никаква човешка култура, ако гениите биха светвали само като метеори и, след това, пак биха загаснали, без да оставят каквато и да било друга следа след себе си. Като гении те са пионерите, които не само вървят пред другите, но и увличат след себе си хората. Това не променя в нищо и не ограничава в нищо тяхната сла­ва, а, следователно, и тяхното значение. Напротив, това само увеличава стойността на тяхната историческа рабо­та.

        Само по този начин човешката култура е била извеж­дана постоянно към все по-високо ниво, към което се мъчат да се приравнят сега и широките маси. Така се съз­дава и един постоянно стремящ се напред поток, от който започват да просветват единични гениални натури, за да поставят на човешките стремежи нови цели.

        Затова, всъщност, една ценна оригиналност може да бъде изисквана само от съвсем големи духове, докато сред­ните хора, сиреч масата, и ония, които се занимават с из­куство, се движат обикновено в една очертана от гениите рамка.

        Продължаващият няколко десетилетия литературен пристъп срещу това солидно средно ниво на едно занима­ние с изкуството води само към мошеничество в изкуст­вото. Защото постоянно изискваната „оригиналност” не може да бъде намерена от масата на теориите в изкуст­вото чрез изстъпване напред – защото това е, както под­чертах вече, дадено само на най-редки единични случаи, а чрез дръзко скачане назад!

        Този път в обратна посока е лек и по него може да върви почти всеки, доколкото има на разположение само необ­ходимата порция дързост или безсрамие, от една страна, както и нужното търпение или глупост – от друга страна.

        Пътят, от свещено сериозната работа на нашите добри стари германски майстори, към големите художници на XVII, XVIII и XIX столетия, сигурно е бил по-труден, от­колкото пътят от средното ниво на едно благоприличие изкуство на XIX век към примитивното драскотене на на­шите, така наречени, модернисти, чиито продукти обик­новено само затова обръщат внимание, защото имат на­чалото си няколко хиляди години зад днешното време.

        Това позорно развитие в обратна посока, обаче, извършиха престъпно нашите литератори. Те успяха, чрез постоянната употреба на думата „безвкусица” за всяко добро и, благоприличие средно постижение, да подхранват ония екзалтирани заблуждения, които може да изглеждат като интересно или дори феноменално развлечение за едно литературно равнодушие, но фактически са позорно връщане назад, един културен упадък, какъвто не е имало никога в по-раншни времена, но и не е могло да го има, защото никога дотогава на литераторите не е било при­знавано толкова безсрамно влияние над словесното и изо­бразителното изкуство.

Сега е забавно да гледаме как продуктите на тези, така наречени, „модернисти”, ни най-малко не биха могли да бъдат оценявани, например, като „оригинал” или „аоригиналност”. Напротив, всички тези така наречени мо­дерни хора на изкуството са най-жалките и най-безпомощ­ните копировачи на всички времена. Разбира се, те не ко­пират благоприличието, а копират само глупостите! Те се надуват и бръщолевят за строителното изкуство на минали времена, въпреки тогавашното неизброимо богат­ство на форми и сами обедняват в подражанието на една веднъж намерена безсмислица, като стигат до тъпоумие.

        Докога ли си мислеха, че ще може да минава за особе­на „оригиналност” вратите да бъдат поставяни вместо направо, отстрана на лицето на къщата, или стените, вме­сто да имат каквото и да било подразделение, да бъдат оставяни просто гладки, или да прилепват, вместо чети­риъгълни, триъгълни еркери, или да поставят прозорци­те, вместо статически правилно, не статични и погрешно при или около ъгъла? Щом като, обаче, на едно място бе поставено началото, макар и само с една такава без­смислица, веднага цели рояци от нашите литературно оп­лодени по-млади и по-стари творци в изкуството се спус­наха върху тази възможност за една нова, във всеки случай вече твърде евтина, оригиналност и я опираха много по-глупаво и бездушно, отколкото и най-лошият строител през XIX век можеше да копира някоя архитектура на ренесанса, която днес ни изглежда, може би, съвършено чуж­да.

        Затова това литературно лаене срещу благоприличие­то и солидно средно ниво беше най-решителната при­чина за бавното отпадане на действително значителни и, следователно, водещи напред човечеството хора на из­куството.

        Не може да се откаже, че в същата мярка, в която през XIX и към XX век, и през самия XX век литературата върху изкуството се увеличаваше, но броят на действително големите хора на изкуството започна да намалява! Не е ли трагично да се констатира, че през миналото столетие музикалните гении образуваха едно бляскаво съзвездие, докато след това постепенно, в непрестанната борба сре­щу литераторщината, до такава степен бяха похабени, че днес сме принудени да живеем в една действително заст­рашителна музикална пустота?

        Ние получихме безброй сътрудници на духовните му­зикални списания, но изгубихме творческите композито­ри!

        Като си дадем сметка за това фактическо състояние на нещата, тогава пред нас се разкрива пътя, който ние тряб­ва да поемем, за да можем отново да достигнем до едно здраво изкуство.

        Но, в края на краищата, пак не е толкова трагично, че в този момент съдбата ни е отказала, например, онова изо­билие от композитори, които, особено в първите две тре­тини на миналото столетие, затвърдиха славата на наша­та германска музика. Затова тези композитори дадоха -слава Богу! – толкова много, че ние извършихме вече едно художествено дело, като поне предаваме на германския народ в най добра форма техните творения.

        Защото, колко германци вземат никакво действително участие в големите музикални творения на нашия собст­вен народ или на сродните нам нации? Не живеем ли в един свят, в който една съвсем малка клика от преситени паразити отминава в сковаващо безразличие най-големи­те произведения на изкуството, поради липса на каквато и да било сродна дейност в друга някоя сродна област, дока­то безброй милиони хора – в душата си много по-отзивчи­ви – просто не намират възможност да дойдат, макар и само в досег, с тези творения?

        Та колко германци изобщо познават големите майстор­ски постижения на нашето изкуство? И, преди всичко, кол­ко германци са били изобщо съзнателно възпитани за едно вътрешно възприемане на тези творения? Не е ли един трагичен белег на нашето днешно време това, че в градо­ве, които преди сто години са притежавали оперен театър с две хиляди места при едва 50 000 души население, днес същият този оперен театър, но дори с значително ограни­чен брой на местата, поради някои полицейски предписа­ния за сигурност – все още стои като едничък самотен храм на висшето музикално изкуство, макар че броят на насе­лението в града се е увеличил повече от двадесет пъти ?

        Чудно ли ни е, когато, при едно такова занемаряване на милионите маси на нашия народ, наличните художест­вени качества се губят просто затова, защото срещу тях никога не се е насочвал оня голям пристъп от живота, кой­то тъй често е от решаващо значение за понататъшния развой на кариерата на отделния човек? Аз мисля, че пред германската история и пред своите потомци в културно отношение, днес ние не можем да правим нищо по-добро от това да се грижим със страхопочитание за всичко, що са ни завещали големите майстори от миналото.

       И ако един съвсем малък кръг от преучени дегенерати не намира вече никакво удоволствие в първичността на това истинско германско изкуство, или няма вече никакъв интерес за него. Вместо това се стреми обратно към един апримитивитет, който е близък на неговата собствена природа – именно тогава наш дълг е, без да им обръщаме никакво внимание, да водим широките и здрави народни маси към това наше германско изкуство.

        Защото, обида за великаните на нашето минало е да допущаме, че те са живели, писали са стихове и са компо­зирали музика, само за един малък слой корумпирани до мозъка на костите и покварени същества. Народът е твърде скромен и естествен, затова не може да не намери удоволствие в естественото величие на своите стари май­стори.

        Та попитайте масите, които посещават „Извратеното изкуство” и изложбата на германското изкуство, или кои­то разглеждат творенията в нашите музеи – какво им пра­ви по-силно впечатление. Попитайте тези здрави хора – и вие ще получите един недвусмислен отговор. Не питайте, обаче, ония външно и вътрешно бледи явления на една известна интелектуална декадентност! Защото те не са гер­манският народ!

        Ето защо, първата голяма задача на новия Трети Райх е, да се грижи внимателно за културните произведения на миналото и да се старае да запознае с тях широките маси на нашия народ. Но и това трябва’ да бъде вършено с раз­биране, с великодушие и разумно, защото съвсем ясно е, че измореният от дневната работа или измъченият от мно­го грижи човек не винаги е в състояние вечер да възприе­ма най-трудни художествени проблеми и да си ляга с тях.

        Който трябва да се бори с грижата, той има по-голяма нужда от смях, отколкото оня, комуто самият живот се усмихва. Затова и театърът трябва да служи не само на сериозната, но и на веселата муза и, сигурно, само извес­тен процент от ония, за които една добра оперета все още е истинско произведение на изкуството, ще намери начин да разбере последната голяма опера.

        Но от това не само че няма никаква вреда, ами то е дори хубаво. Същественото е, че ние се стараем да водим нашия народ отново по този път, чрез радости и красота, към възвишеното.

        И ако един народ крещи, освен за хляб, още и за зрели­ща, това не е доказателство за неговата недостойност. На­против, по-скоро би било доказателство за малоценност­та на човека, ако той би виждал единствено в зрелища и в пиене задачата и целта на своя живот.

        Дали и доколко ние сме успели да засилим в герман­ския народ любовта към театъра, а заедно с това и към поезията и музиката, това може да установи лесно сам все­ки отделен гражданин. В това отношение, от 1933 год. на­сам, настъпи един обрат, който също означава револю­ция.

        Не напразно една от най-големите организации на всич­ки времена бе извикана за живот, с хубавата цел, чрез радост да дава на хората сила за жизнено утвърждаване, да ги учи да понасят мъжествено живота в неговите остроти, но и да посягат радостно към своето щастие.

        Но който твърди, че чрез такова едно схващане на жи­вота, се чувствува засегнат в своята предвзета душа, той може да е забелязал в съдебните процеси на изтеклите ме­сеци, че е по- добре да даваш на един здрав жизнен нагон неговото право, отколкото да изнасилваш безразсъдно създадената от Бога природа.

        Ако по този начин в някои области новата държава се проявява като съхраняващ фактор, в друга една област тя се явява вече и като творческа сила.

        Никога в германската история не са били планирани, започвани и изпълнявани по-големи и по-благородни стро­ежи, отколкото в наше време. А това е най-важното.

        Защото архитектурата определя и пластиката, и жи­вописта. Редом с музиката тя е най-мощното изкуство, ко­ето е открил човекът. И нейната чест беше отнета в продължение на десетилетия. Под мотото на апредметността” бе извършено нейното деградиране до положение на художественото безсмислие, дори до измама.

        През течение на творческата нищета на един буржоа­зен, либерален век, обществените строежи се стопяваха все повече и повече, в сравнение с индустриалните заведе­ния, банки, борси, универсални магазини, хотели и други такива буржоазни общности на капитали и частни инте­реси.

        Но както националсоциализмът поставя над тия обще­ства от частни интереси по-голяма общност на нацията, на народа, също така и той ще даде на тази народна общ­ност предимство в представителните обществени строе­жи, наспроти строежите на частните лица. Това е от ре­шаващо значение. Колкото по-големи са изискванията на днешната държава към нейните граждани, толкова по­мощна трябва да изглежда тази държава на своите граж­дани.

        Когато се говори толкова често, за „народо-стопански необходимости”, тогава нека не се забравя, че повечето от тези необходимости представят тежки изисквания към жертвоготовността на един народ, без общността да може да види ясно и добре да разбере това нещо, поради което над нейните частни интереси трябва да бъде поставена една по-висша цел.

        Затова няма голяма епоха в живота на народите, през която интересите на общността да не са се стремели да подчертаят своето превъзхождащо значение, чрез внуши­телното впечатление от големи архитектурни строежи.

        Именно постиженията и резултатите на този стремеж, са дали на човечеството истинския дух на общност и по този начин са осигурили предпоставката за създаването и запазването на човешката култура, а не грижливият стре­меж само на стопанските интереси към печалба или ди­виденти! Това голямо, монументално подчертаване на общността помогна да бъде издигната една власт, без как­вато не би могло да има нито едно трайно общество, нито едно общностно стопанство.

При това, безразлично е, дали тази власт е намирала своите корени в религиозни или светски институции. Властта, която, във всеки случай, спаси през двадесетия век германския народ от катастрофа, като го дръпна наст­рана от хаоса на болшевизма, не е власт на един стопан­ски съюз, а е власт на Националсоциалистическо движение, на Националсоциалистическата партия, а с това и на националсоциалистическата държава! Противниците си­гурно предугаждат, но преди всичко привържениците тряб­ва да знаят, че за засилването на тази власт се създават нашите строежи!

    На тази власт трябва да принася полза онова, което виж­даме да се издига тук в този град, което в Берлин и в Мюн­хен, в Хамбург и в други градове се проектира сега, а отча­сти е вече зряло за изпълнение, или дори днес вече стои готово издигнато пред вас!

        Това е тенденцията, която лежи в основата на тия стро­ежи! И понеже ние вярваме във вечността на този Райх -доколкото можем да смятаме по човешки мащаб – и тези творения трябва да отговарят на вечни изисквания не само по величието на своята конструкция, но и по яснотата на своите планове и по хармонията на своите линии.

        Дребните всекидневни нужди са се променяли в течение на хилядолетията и вечно ще продължават да се про­менят. Но големите културни документи на човечеството от гранит и мрамор съществуват също така от хилядоле­тия насам. И единствено те са един действително спокоен оазис в бягството на всички други явления.

        В тях човечеството, във времена на упадък, винаги е търсило отново, а също и винаги е намирало отново, веч­ната вълшебна сила, за да надвие своите смущения и от хаоса да създаде един нов ред. Затова тези строежи не тряб­ва да бъдат замисляни за 1940-та, нито за годината 2000, а, подобно на догмите на нашето минало, трябва да стърчат в хилядолетията на бъдещето.

      И ако Бог кара днес поетите и певците да бъдат, може би, борци, тогава той е дал на борците строители, които ще се грижат за това, щото успехът на тази борба да наме­ри своето вечно увековечаване в документите на едно не­повторимо велико изкуство !

        Дребните души не могат да разберат това. Но те не са разбрали и цялата наша борба! Това може да ожесточава нашите противници, но досега тяхната омраза не е могла да попречи на нашите успехи.

        Един ден, обаче, човек ще разбере с пълна яснота, кол­ко голяма е благодатта, която се излъчва в столетията от мощните строежи на това време, което твори история.

        Защото точно те ще помогнат да обединим и да заси­лим своя народ в политическо отношение повече, откол­кото когато и да било по-рано. Те ще станат за германци­те, по отношение на разбирането за общественост, еле­мент на чувството за една горда взаимна принадлеж­ност. Те ще докажат в социално отношение колко жалки са другите земни различия, в сравнение с тези мощни, ги­гантски свидетели на нашата общност.

        И те ще изпълнят в психологическо отношение гражда­ните на нашия народ с едно гордо самосъзнание, именно със съзнанието, че са германци!

        Заедно с това, тези мощни строежи ще представляват и най-възвишеното оправдание за политическата сила на гер­манската нация. Тази държава не трябва да бъде една сила без култура, не трябва да бъде една сила без красота. Защото и въоръжаването на един народ е само тогава морално оправдано, когато е щит и меч на една по-висока мисия.

        Затова ние не се стремим към грубата сила на един Чингис хан, а към един мощен Райх, чрез създаването на една силна и закриляна общност като носителка и пазителка на една по-висша култура!